Първото споменаване на карнавалните празненства е от 1094 година в един документ, в който се говори за обществените забавления преди великденските пости. Официалният документ, с който карнавала се узаконява е от 1296 година когато Сенатът на Венецианската република обявява за официален празник последния ден преди постите. Названието carnevale е съставена от две други думи - carne „месо” и vale „важи”, етимологията е разбираема. Последният от карнавалните дни е наречен martedì grasso, „блажен вторник” и това в българския църковен календар е месни заговезни, след този ден идва великопостната сряда. Произходът на тези празненства със сигурност е доста древен, защото карнавала се явява своеобразно продължение на ритуалите свързани с пролетното равноденствие и прехода от зимата към пролетта. Някогашният венециански карнавал е имал същите корени като римските сатурналии и гръцките мистерии свързани с култа към Дионис, чието мото на латински било Semel in anno licet insanire („Веднъж в годината е позволено да се полудува”). Сходни са и мотивите на венецианската олигархия и на римските управници които позволят на народа да се отпусне и да се почувства господар на ситуацията в дните на карнавала, когато всеки можел да осмива по-богатите и по-могъщите от него.
Маската не само забавлявала останалите, но гарантирала анонимност и безнаказаност на човека, който я носи, а карнавалната свобода позволявала на хората да лудуват на воля, по начин, който не би подобавал на положението им в другите дни от годината.
Някога карнавалът бил много по-дълъг, започвал от първата неделя на октомври, ставал по-интензивен след Богоявление и кулминирал в дните преди великопостната сряда. Сега карнавалът във Венеция продължава десетина дена. Някога той позволявал на венецианците да изостават обичайните си занимания и да се отдадат главно на забавления, на по-широките пространства в града се издигали сцени, трибуни, каквито имало и на площад Сан Марко и всички се стичали да гледат атракциите на актьори, жонгльори, акробати и огнегълтачи,от всички страни надували тромбони или свирки, можело да се видят невиждани дотогава животни, амбулантни търговци продавали сушени плодове, печени кестени и карнавални сладкиши от всякакъв вид, повечето от които се приговяли единствено в този период на годината.
Някои карнавални години влезли дори в историята. През 1571 година по случай морската победа на християнските сили при Лепанто в последната неделя на Карнавала имало шествие с християнските алегории на триумфални колесници (такива каквото може да се видят на задната страна на портретите на Федерико да Монтефелтро и Батиста Сфорца, нарисувани от Пиеро дела Франческа преди повече от сто години преди битката при Лепанто): Вярата седяла на трон с крак поставен върху дракон във вериги, след нея идвали алегориите на нейните сестри Надеждата и Великодушието (или Обичта към другите) и останалите основни добродетели Силата, Справедливостта. Победата триумфирала гордо изправена с победените в краката си и шествието завършвала Смъртта с косата в ръка, за да покаже, че тя също триумфирала в тази голяма морска битка. През 1664 година по случай сватбените тържества в дома Корнаро, които били по време на карнавала от кампо Сан Поло потеглило грандиозно шествие от маскирани благородници, живописното шествие минало по моста Риалто и развихрило се в танци на площад Сан Марко и след това се отправило към двата най-големи девически манастира във Венеция, при църквите Сан Дзакария и Сан Лоренцо, където ставали Хрисови невести момичета от благородните венециански семейства. На 27 февруари 1679 година херцогът на Мантуа минал из цяла Венеция начело на едно грандиозно шествие с впечатляваща свита от индианци, чернокожи, турци и татари, които предизвикали и се сражавали с шест чудовища (по едно за шестте сестиери на града), а след като ги сразили празнували победата с музика и танци. За карнавала от 1706 година голяма група млади благородници се маскирали като персийци и след като обиколили целия град отишли да се покажат в манастирските дворове и говорилните на двата най-големи венециански девически манастира Сан Лоренцо и Сан Дзакария. През ХVІІІ век Венеция вече се била за цяла Европа висша школа на удоволствието и играта, а в дните на карнавала именно маските довеждали до виртуозност проявите на човешката дързост и склонност към авантюри. Това е онази Венеция, в която живее Джакомо Казанова, онази Венеция, която така прецизно (критично?) е рисувал Пиетро Лонги, чиито платна сега донякъде озадачават, но тогава са представлявали съвременното изкуство, онази Венеция, от която много лица и фигури са увековечени от четката на Розалба Кариера и Джамбатиста Тиеполо (особено във фреските от собствената му вила в Дзианиго, която Тиеполо купил към 1753 година, тези фрески днес са пренесени в няколко стаи със специална климатична инсталация в Ка Рецонико, където се помещава музея на изкуството на същия този венециански ХVІІІ век наричан още на италиански Settecento). Това е онази Венеция, която оживявава на сцената в пиесите на Карло Голдони, с който от традиционната комедия дел арте се ражда новата комедия на характерите.
